Котешки език

8 януари, 2018

По принцип съм нежна.

Много обичам да прегръщам, да докосвам с ръце, да приглаждам, поглаждам, погалвам. Много леко.

Но не го показвам. Даже напук го крия. Напук съм грапава като котешки език. И видимо грубовата, макар и с бели ботуши и бяло палтенце, често ме отбягват.

Чакам днес за курс по Първа долекарска помощ и гледам децата, които отиват с бабите си на училище. В слънчевото, ледено утро. Преминават млади. Един младеж се спря. Погледна ме. Нямам какво да предложа, казвам си, и извръщам поглед към голите клони от другата страна на улицата. Той вече си тръгваше, когато размислих и го повиках. Той забърза към мен, чак се учудих, притесних. Седна до мен на оградата и опря гърба си до моя. Чух дишането му. Колкото повече седяхме заедно мълчаливо, толкова по-приятно беше.


Но не мога да довърша историята си, така или иначе, както я започнах. Защото…

хората не са като котараците.

Понякога хората правят нещо, което не харесват и се преструват, че им харесва, понякога не правят нещо, дори да им харесва.

Човекът рядко ще дойде като котарака, с лека стъпка, ще мушне глава под дланта ти и дори да не я движиш, ще продължи да я търка.

Човекът рядко ще знае как да захапе пръста ти, без да те нарани и рядко ще знае колко приятно е грапавото на езика на котарака.

В последно време са рядкост и хората, които ще кажат „благодаря“ (котаракът мъркаше, колкото сили имаше), за това, че не си имал храна да ги нахраниш, но си ги потупал с много нежност по гърба.

Хората рядко ще мушнат глава под свития ти лакът, и ще те наблюдават кротко от малката дупчица.

Хората рядко ще се чувстват комфортно и непринудено когато им дадеш малко топлинка в студеното утро, рядко ще те закачат с лапа. Вярно… ех, тези хора, поне лапи да имаха, да се закачат. Да предизвикват усмивки.


Оградата беше тясна. На котарака му харесваше да се обръща по гръб, за да го чеша по коремчето. Често се приплъзваше и падаше от оградата, но отново се качваше, отново вдигаше лапи и се обръщаше по гръбче.

Падаше, но знаеше защо се връща отново.
Поседяхме още малко. Аз, момиче в бяло палто, гушнала него, черния котарак. Като „Черна котка – бял котарак“, но обърнато,  наопаки, по гръб. Вгледах се по-отблизо. Козинката му само изглеждаше черна – всъщност беше много, много тъмнокафява с черни ивици. Мисля си, че този смел котарак, който се престраши да ме доближи, всъщност е… тигър. Не знам?


Споделих историята с майка ми и колко много ме е зарадвал и обичал, макар за малко, котаракът. Типично в нейния поетично-романтичен стил, каза, че котараците имали силна интуиция, по-силна от човешката. И бил усетил, че скоро ще си тръгвам. И бил решил, да ми даде малко от обичта си. Знам ли?

Последва курсът. За някои от младите момичета беше ясно до милиметри как ще изглежда абитуриентската им рокля, но се оплакваха, че трудно се запомнят всички животоспасяващи и животоподдържащи операции, описани в курса. Нали съм малко грапава, нещо ми беше на езика…

Но реших да съм нежна, и поне да запомня, ако не друго – котакът. 

Надявам се, всеки да се оглежда повечко в слънчевите ледени утрини и да научава нещичко, дори и от тези, които най-често не забелязва, а са в нозете му.

Ако можеха да говорят…

Ако можехме и ние да говорим.

Както трябва.

„Нежност“ – автор: B-le

 

 

Ако ти харесва статията, le share: