Погледът може да се възпитава… Стига да го искаме.

3 март, 2018

3-ти Март е. Честит празник, българи!

Искам в този пост да ви говоря по-простичко, по-достъпно, с повече примери.

За да бъде разбран един човек или за да може да бъде видяно (разбрано) едно нещо – трябва да имаме „очи“ за него. Някак често забравяме, че погледът се възпитава. Едни си говорят „префърцунено“ и  използват „високопарни фрази“, които, да, „показват“ интелектуално превъзходство, но… са напълно излишни, защото не „възпитават“ погледа на тези, които не виждат; остават далечни за тях… „Префърцунените“ се „пъчат“ само сред себеподобните си и гледат отвисоко „простите“.

Да… За да „види“ един човек е нужно време, усилие… и много важно – желание от страната на „невежия“. Да, да – чувам едно: „Ако имаха желание да се научат щяха да намерят начин“; „Нямам време да отварям очите на слепите“. Така е… и не е така… Просто понякога има и хора, които не знаят, че нещо съществува, за да им хрумне да се „вгледат“ в него, да го разберат. А тези хора си заслужават усилието…

Така, тази част от поста беше за тези, които очакват префърцунен, патриотичен пост, а остатъка от поста ще е за онези, които искат да научат нещо ново, тези, които „не знаят“, но може би ще са любопитни да „видят“ – на простичък език.

Искам да започна малко ударно. И за двете гореописани групи.

Честит празник, българи! Но не ви ли писна да лежим на стари лаври?

Смятам, че традициите трябва да се почитат и спазват. Те са нашето наследство. Обаче, ние днес, създаваме наследството за тези, които идват след нас. И на тях ли ще обясним колко велики са били българите преди? Колко храбри, с несломим дух, дейни, жилави и как ние провлачваме крак и се опитваме сами да се наредим до тези качества?

Горда съм с предците си, но аз нямам заслуга за техните действия, по-скоро се прекланям пред делото им, отколкото да се бия в гърдите – ей, тяхната кръв тече във вените ми!

Това всички го знаем… Проява? Къде я проявявам тази кръв? Къде се вижда, че я нося? Това е нашата истинска почит към същите тези предци. Няма да отговарям на този въпрос, за да не развалям празника – всеки знае отговора сам за себе си.

Една малка проява

Никой не разбира от всичко и не може да е перфектен във всичко. Никой не може да направи огромни промени, ако не започне първо от малките неща. Мащабните цели малко или много отказват – какво да се прави, такава е човешката природа.

Аз разбирам съвсем малко от изкуство, и затова смятам да ви разкажа за две галерии – Националната в София и тази в Копенхаген (Дания). Искам да ви покажа с прости примери какво може да се направи за нашето изкуство, култура; какво може да се „види“ и „научи“, а не… да лежим на старите лаври… Между другото, чували ли сте думите, че за културата на едно общество може да се съди за отношението му към изкуството и влагането на средства за насърчаването му? Ами, помислете защо.

2 Национални Художествени Галерии – София/Копенхаген

Няма случайни неща. Въпреки, че съм учила изобразително изкуство, едва преди няколко месеца имах възможност да посетя галерията в София. Въпреки, че съм живяла в Дания 8 години… само седмица след посещаването на Софийската галерия, посетих тази в Копенхаген.

Както обещах, няма да навлизам в много детайли, неразбираеми за човек, който не се занимава с изкуство. Ще ви разходя виртуално и едновременно и на двете места.

Посещаемост

София – почти няма посетители…

Копенхаген – има опашка преди работното време. И не, опашката не е „само“ от пенсионери, разполагащи с цялото време на света…

Антре

София – посреща ви щанд за сувенири, а билетната каса е скрита зад затворена врата, с бележка „Каса“ от хартиен А4 лист. Милата жена на касата смутено ме посреща с усмивка, че имам късмет – днес билетите са намалени… И да не бяха… пак щях да вляза!!! Не виждам гардероб, упътващите табели… там ли бяха? Не си спомням, проверете, за да не ви подведа…

Една от стените на антрето, за съжаление, с липсващи светлини

Една от стените на антрето, за съжаление, с липсващи светлини

Красиви детайли от таван и стена на нашата галерия

Красиви детайли от таван и стена на нашата галерия

Таван и стена, детайл

Таван и стена, детайл

Копенхаген – посреща ви портиер, който ви насочва към билетна каса – да, табелите ще ви извадят очите, но той все пак се грижи да не се лутате; при билетна каса има светли и чисти тоалетни; заключващи се гардеробчета (таксата в включена в билета) и по друг коридор (за да не се блъскате с новодошлите) вече стигате го галерийното пространство.

Покрив, стени, цвят, организация на осветлението

Покрив, стени, цвят, организация на осветлението

Вход към една от главните зали - светлини не липсват, цветове също

Вход към една от главните зали – светлини не липсват, цветове също

Гардероб в галерията в Копенхаген

Гардероб в галерията в Копенхаген

Галерийно пространство

Сградата на Софийската галерия е красива. И да, галеристите работят с това, което самата архитектура на сградата им позволява, за да организират галерията и експозициите (изложените предмети на изкуството, „изложби“) в нея. Но в София… го няма ефекта“Уау!“.

Антре на Националната Художествена Галерия в София

Антре на Националната Художествена Галерия в София

Датският климат е ужасен. Спор няма. Може би затова ефектът от тропически, влаголюбиви растения в „двора“ на галерията в Копенхаген е толкова „различен“, грабва вниманието – „грабва окото“. Харесва ми идеята за растения и живи същества (фонтан с рибки) в едно такова пространство… Придава му уют и топлина. Творенията на човека и на природата под един покрив – какво интересно съвпадение…

Антре на Глипотикет, Копенхаген

Антре на Глипотикет, Копенхаген

Никой не обича да му е скучно, никой не обича да му е „старовремско“

Искам да ви обърна внимание на нещо много важно, според мен. Проблем на много „учащи“ и „ученици“ е, че материалът е „сух“. На хората просто им е скучно, сиво, познато, старо или изтъркано „нещото“ и те не желаят и да го „подушат“. Както учебния процес в училищата трябва да се адаптира към развитието в обществото, така това важи и за изкуството. Пример: представете си ученик на 13 години, любопитен, съзнаващ/оценяващ повече неща от едно, да кажем, 5-годишно дете; този ученик посещава галерия за пръв път; ходи 1 час, гледа (и може би не знае (за)какво да гледа), с една дума – отегчава се, уморява се, еднообразие; вижда „стари“ неща, които не успява да „навърже“ с днешния, „съвременен“ живот. Погледът се възпитава…

Е… познайте какво. Аз много мразя да откривам топлата вода… при положение, че вече е открита. И знаете ли какво? Смятам, че датчаните са много (или поне малко) хитри хора и ще ви споделя за тяхната топла вода.

Какво искам да кажа? Ами в двора на галерийното им пространство има… кафене… Точно така. И какво от това? Нищо… Само това, че когато човек се умори или просто е отишъл в галерията по обяд, или следобяд… може да се наслади на един хубав сандвич или салата, пастичка, кафе или чай в компанията на приятел, примерно.

Ползи?

  • Привличаш повече хора да „обживяват“ галерията;
  • Събуждаш любопитсвтото им (така и така са дошли за кафе) да хвърлят едно око на експозициите;
  • Един човек довежда често със себе си друг (защото хубавите пасти са по-добри, хапвани в компания);
  • Създава се комфорт за хората, които обикалят час-два галерията – даваш им място за отдих;

Аз малко се отплеснах, но мисля, че за едно младо момиче/момче ще е приятно да има място за разговор, място за техните си вълнения (с една дума: кафене), което ще направи галерията и изкуството по-близки и достъпни, а не скучни, неразбираеми и далечни за „подрастващите“…

Кафене в двора на галерията в Копенхаген

Кафене в двора на галерията в Копенхаген

Ммм… няма да спра дотук… Кафенето на галерията има книжарница, разположена точно до него. Защо? Хайде, ще ви подскажа и тук. Защото често:

  • Хора, които се заседяват в кафене и искат да починат; и хора, които биха посетили галерия, биха си купили, също така, и книга; в България вече има книжарници, които имат и китни кафенета към тях, защо не и галериите да имат свои собствени сладкарнички?
  • …Или докато хапват паста, ще мернат с поглед някоя хубава картичка за спомен на баба им, която също прави хубави пасти;
  • Или докато уморената майка си цъка телефона на масата и се тагва в кафенето, детето ще запищи: „Мамо, мамо, има една книжка за оцветяване с картини на Ван Гог! Купи ми, купи!“ Ван кой? Ами ето, и вие, и детето ще научите нещо интересно по-приятен и забавен начин;
Връзката кафене-книжарница

Връзката кафене-книжарница

Връзката кафене-книжарница, снимана отгоре (от залите)

Връзката кафене-книжарница, снимана отгоре (от залите)

Дворът, връзката между книжарница-централен вход (вдясно)

Дворът, връзката между книжарница-централен вход (вдясно)

Самите зали на галериите

Докато описаното дотук по-скоро са „екстри“, но такива, които поне дават добри идеи, нека да отбележа и някои неща за „санитарният минимум“.

В София…

Съжалявам, че не направих достатъчно снимки в нашата галерия, дори и не питах, доколкото знам, в повечето ни музеи е забранено или се плаща допълнително. А в повечето музеи в чужбина е безплатно и то – неслучайно. Колкото повече хора видят снимките ви – толкова повече хора ще се докоснат до красотата на мястото, още повече – ще пожелаят да го видят те самите. Питам, защо в България „крием“ и правим  тази красота недостъпна? Някой като види картина на снимка ще каже: „А, видях я, какво да й гледам наживо!“, така ли? Наивно е. Всеки знае, че преживяното наживо е в пъти по-силно, но за да има преживяване… трябва да възбудиш нечий интерес… (подсказка: не става с криене) Толкова за лиричното ми отклонение за снимките.

Ето ги и коментарите:

  • Недопустимо е, Националната Художествена Галерия да има пукнатини по стените си. Гледаш картина, шедъовър… и гледаш… рушаща се сграда, позамазана отгоре-отгоре;
  • Недопустимо е, осветлението да е такова, че да „пречи“ на творбата, а не да й помага. Какво имам предвид – картина в тъмен ъгъл, с осветление, светещо право върху боята на платното и създаващо неприятни отблясъци и светли/тъмни петна; правилното осветление е цяла наука и е изключително важно за картини. О… пример! Защо не си направите снимка с фенерче, светещо под брадчиката ви, или да светнете със светкавица по огледало? Не е нужно да сте експерт по осветление, за да разберете, че резултатът не е особено „красив“;
  • Не е приятно, да се виждат понахвърлени илюстрации под стъкло, все едно съм минала и съм си пръснала сметките за ток на масата; ще покажа няколко примера, в които експонати имат подходящи придружаващи и допълващи елементи – подредени плодове, хартиени рамки (паспарту), цветни стени или платове, за които са закрепени експонатите; не веднъж съм казвала – майсторството е в детайла!;

Отново съжалявам, че не направих снимки, но и сега да посетите галерията, ще останете малко натъжени от състоянието й към момента. Сигурна съм, че се прави „каквото може“, но и съм сигурна, че то не е достатъчно… (и е леко „оправдание“, каквито аз лично – мразя)

В Копенхаген…

Както споменах, тук и дребните детайли подкрепят главните експонати и те спомагат „разказването“ на историята – наредените плодове до съдовете им придават „по-жив“ вид, а не вид на захвърлена, непозната вещ, без никакъв контекст. Тези детайли подсказват и предназначението на съдовете на по-малките посетители на галерията-музей.

Подредени грижливо детайли - плодове

Подредени грижливо детайли – плодове

Красиви подове (различни във всяка зала), поддърждани, здрави стени – добър дом за изкуството:

Поддържано галерийно пространство

Поддържано галерийно пространство

Още грижлива подредба:

Добре осветени и поставени експонати

Добре осветени и поставени експонати

Подходяща рамка и осветление за монети

Подходяща рамка и осветление за монети

Ето как се създава атмосфера, в, на пръв поглед, неизползваемо архитектурно пространство:

Склуптура в коридор (междинно пространство в галерията)

Склуптура в коридор (междинно пространство в галерията)

А тук ми хареса, че бюстовете (глави) на различни по пол и години римски граждани бяха наредени като група, на площад, и човек може да се разходи спокойно помежду им, да ги огледа от всички страни, да е „по-близо“:

Римски граждани

Римски граждани

Как правилно се осветява картина и как се подбира подходящ цвят за стена, на която картината да изпъква:

Правилно осветяване

Правилно осветяване, картина: Теодор Русо – „Необуздана природа“ (Theodore Rousseau – Unruly Nature)

Също така, намирам за красиво, че картините имаха само номерче, а при влизането в залата всеки можеше да си вземе брошура, където да прочете повече за тях, а не да се взира в „етикета“ й… А пък и тази картина е толкова красива, че просто исках да я споделя:

Една красива картина, изложена по подходящ начин

Една красива картина, изложена по подходящ начин; френска живопис, за съжаление, не запомних автора

А ето как се показват грижливо малкоформатните творби – с чиста, бяла хартиена рамка (паспарту), която помага на рисунката да изпъкне, а не да изглежда като захвърлен стар лист. Детайл: Неслучайно рамката е светла, а „подът“-тъмен, така картината изпъква още повече с помощта на контраст.

Рисунка с паспарту

Рисунка с паспарту; отново ми се губи автор

Малко почивка и интересни факти

От малка обичам да си оставям по-хубавото, за по-накрая. И за да не е много присядащ на гърлото този пост, реших да добавя и малко топъл шоколад, „да разкара“: любопитни и интерестни факти и артефакти от музея – малко „душевна храна“.

Знаете ли, че скучните, бели, еднообразни гръцки статуи и съдове, всъщност да били оцветени в искрящи цветове? Да, това наскоро беше открито от учени, и нищо чудно, тъй като цветовете винаги са носели определена символика – за качества, статут и т.н. Разбираемо е, защо и скулптурите са били оцветявани:

Ярки цветове от Древна Гърция

Ярки цветове от Древна Гърция

Знаете ли причината за отчупените носове на повечето гръцки и римски статуи? Не винаги причината е била крехкостта на материала. Често причините са били религиозни – тъй като се е смятало, че духът влиза през носа на човека, а вандалите не са имали време да разрушават цели статуи, те демонстративно и последователно разрушавали точно това място.

Без нос - съдба на много римски и гръцки скулптури

Без нос – съдба на много римски и гръцки скулптури

Може би много хора са виждали „Целувката“ – една от най-известните скулптури на Роден (може би по-известна е само „Мислителят“), но не много хора знаят, че тя има три мраморни копия – едното по поръчка на датската галерия през 1903 година. Историята на двамата влюбени е още по-интересна – всъщност те са персонажи от Божествена комедия на Данте. Малко хора забелязват, че в едната си ръка мъжът държи книга – двамата се влюбват, докато четат историята на Ланселот и Гуинивър. Мъжът е братът на съпруга на младата жена. Историята разказва, че съпругът ги намира и убива преди дори да са се целунали – устните им не са слети. Nothing new under the sun. Любовта не прощава на никого.

Целувката, Роден

Целувката, Роден

Мраморът е труден за обработка материал – вижда се от снимката, как постепенно от грубата обработка се стига до най-финия детайл… А това, което се вижда трудно от снимката е, че мраморът блести с малки, нежни точици…

"Целувката" от друг ъгъл

„Целувката“ от друг ъгъл

И докато някои от нас се захласват по любов, драма и целувки, някои безгрижни деца ги занимава по-реален и не толкова абстрактен проблем – как да хвана рибката от фонтана за опашката:

На лов за рибки

На лов за рибки

Силно притеснени рибки

Силно притеснени рибки

Като заговорихме за деца и любов, ето още една красива скулптура, оставям интерпретацията на вас:

Дете с птица

„Момиче с мъртва птица“ – Йенс Адолф Йеришо, датски скулптор

Имаше и релеф на Богинята на Съдбата, явно тя доста чете книги, може да се пренася от място на място с крилете си и носи голяма качулка, покрила очите й. Може би защото „чете“ по друг начин. Може би и тя си възпитава погледа… „Релеф“ в изкуството, най-простичко обяснено, се нарича всяка една скулптурка, която е „закрепена“ за плоча, „има гръб“:

Богинята на Съдбата

Богинята на Съдбата, „Съдба“ – Хърман Фреунд (Hermann Ernst Freund)

Всичко дотук добре, ами сега?

Истините са си истини. Но и зависи какво правим с тях, като сме „прогледнали“. Опитах се да ви подскажа какви промени можем да направим за нашата галерия. Опитах се да ви покажа и някои красиви детайли от света на изкуството, без значение къде е то. Не смятам, че да си затваряме очите, обаче, и да правим нещата наполовина върши услуга на когото и да е. Не знам дали моят „принос“ ще е само със споделянето на тази история и даването на идеи… Но както казах – всичко започва с малки стъпки, с посяването на семенцето.

Ето какво още:

Наскоро ми попадна новина, че българка, живяла в чужбина, оставила в наследство на Националната Художествена Галерия значителна сума. Ако имате желание, споделете тази статия, за да имат идея повече хора как могат наистина да се оползотворят такива средства и ако някой има възможност да следи за резултатите… Погледът се възпитава…

Оставям и линковете на двете галерии, ако искате да продължите виртуалната си разходка:

nationalgallery.bg

glyptoteket.com, много добра галерия в Инстаграм, ако искате да се разходите още виртуално

Едно универсално „датско“ послание за финал

Дворът на Копенхагенската галерия. Надписът гласи: „Помогни си сам, за да ти помогне и Христос“. В по-широк смисъл – „Боговете“, „Вселената“. Излиза, че датчаните не са само „хитри“; че не само са открили отдавна топлата вода, но и са смели.

"Помогни си сам, за да ти помогне и Исус"

„Помогни си сам, за да ти помогне и Исус“

Мисля още, че днес е един хубав празник и повод, за да ви пожелая да си помагаме повече… сами. И да сме горди от това.

Ако ти харесва статията, le share: